Мъжът, който пожела да бъде сляп

Любовта е съвършена, всеобхватна.

Тя може да се прояви във всичко,  да се покаже във всевъзможни форми, но в същността си да остане чиста, неповторима, искрена, силна и винаги позната.

Любовта е навсякъде, тук около нас, преодоляваща всичко.

Този разказ не цели да бъде трогателен, макар че възможността да ви трогне, може да се окаже, далеч по-вероятна, отколкото ми се иска. Тази история  е за щастието, любовта, съюзът, борбата с живота и неща, за които може би само вие ще можете да си дадете сметка. Ето я историята на мъжът, който пожела да бъде сляп.

Работех в малък ресторант, на края на града, в който бях отраснал. Всички мои приятели бяха отлетели от родния град и вече завършваха колеж, а аз още се чудех какво да правя с живота си. Бях се издигнал до ниво супервайзър и засега заплатата ми стигаше, при все че спестявах повечето от парите, тъй като още живеех с родителите си. Един ден в ресторанта се появи най-прелестното съзнание, което някога бях виждал. В миг изпитах куп емоции – умиление, радост, удивление, несигурност, смут, привличане. Като че ли най-вече бях въодушевен, готов да впечатля на всяка цена тази малка, красива порцеланова кукла, с чиста бяла кожа и дълги къдрици, която се внесе в ресторанта с такава жизнерадостност, сякаш беше  игрива, ирландска фолклорна мелодия.  Влюбих се от пръв поглед, а тя дори не ми обърна внимание, когато влезе. Сервитьорът й подаде менюто и тя започна да го разглежда. Аз се приближих до нея и просто й казах, че каквото и да си поръча, ще бъде за сметка на ресторанта. Бях готов да платя и най-капризната прищявка на моята самотна роза от малката ми планета.Разбира се, макар и една част от мен да беше в безтегловност, другата беше прагматично стъпила на земята и знаех, че най-скъпото нещо в менюто ни е едва двайсетина евро.  След този мой жест, прекрасното създание се усмихна и просто ми каза „ много благодаря“, а след това започна да разгръща менюто. Попитах я:

–              А може ли само да попитам как се казвате?  – надявах се името й да бъде също толкова очарователно, колкото е и тя самата.

–              Мелъди. – отвърна тя, с такава напевност, че си  помислих, че не съм чул правилно.

–              Моля?

–              Мелъди. – изпя тя отново.

Бях доста изненадан, рядко се срещат хора, чийто имена напълно съответстват на техният външен вид и излъчване.

Мелъди беше музикант. Свиреше на китара и пиано, пееше божествено в хора на колежа си и мечтаеше за голямата сцена. Нещата между нас се развиха светкавично. След по-малко от месец,  вече бяхме неразделни. Не можех да повярвам, че момиче като нея може да хареса, някой като мен и скоро след началото на връзката ни аз й предложих брак. За моя огромна изненада тя прие и в рамките на няколко месеца бяхме женени. С общите ни спестявания успяхме да наемем малка къща близо до ресторанта, аз се изнесох от вкъщи, купихме си кола и заживяхме като по филмите. Не съм си и представял, че мога да бъда толкова щастлив и толкова обичан.  Мелъди  забременя, а аз станах дори още по-щастлив. Лекарят каза, че ще имаме момче, боядисахме детската стая в синьо,  а Мелъди нарисува малки облачета. Купихме кошарка, куп дрешки и играчки. Бременността протече напълно нормално, ходихме на всички прегледи, Мелъди гледаше да не се натоварва, внимаваше с какво се храни, не близваше алкохол. Всичко беше перфектно. Тя беше също толкова феерична, жизнерадостна  и красива през бременността, както си беше по принцип.

Още си спомням нощта, когато започна раждането. Тъкмо се запролетяваше, и валеше постоянно. Навън беше топло и влажно. Мирисът на дъжд сякаш имаше плътност. Мелъди беше приготвила малка чантинчка – багаж за болницата. Качихме се в колата и я закарах в най-близката до нас болница. Екип от лекари, я пое и я съпроводих до родилното. Мелъди предпочете да изчакам отвън, да не влизам с нея. Може би още тогава е усещала, че нещо не е наред. След часове тягостно чакане пред врата, лекарите, започнаха да излизат от родилната зала – до един бяха загрижени, а наоколо се разнасяше думата „Фокомелия“. Попитах един от лекарите:

-Всичко наред ли е с Мелъди и с детето?

Той се спря и ме погледна със съжаление. Никой никога не ме беше гледал с такова съжаление, дори граничеше с отвращение….

-Какво означава „фокомелия‘?  – попитах, съжаляващият ме лекар.

Той въздъхна тежко и погледна към обувките си:

– Жена ви и бебето са  вън от опасност.  Детето е с фокомелия, което означава аномалии. Съжалявам.

Аз загубих ума и дума. Седнах на дивана в коридора, защото краката ми се подкосиха. Дълго прикривах лицето си с две ръце и се опитвах да подтисна видимите признаци, че плача неудържимо. Не помня колко време мина така и една от медицинските сестри ме повика. След малко се озовах в някакво специално отделение, където беше бебето. Когато го видях, не можах да скрия сълзите си и заплаках с глас, бебето заплака с мен. Пожелах си да съм сляп, защото не можех да понеса гледката. Исках просто да ослепея на мига. Нямах търпение да изляза от това помещение. Веднага се върнах на дивана, сякаш нищо не е станало, сякаш никога не съм видял нищо, сякаш не знам за какво съм в тази болница. Изведнъж се изправих, сякаш напълно несъзнателно и спокойно се насочих към изхода. Не можех да спра да вървя. Подминах магазинчето за цветя и подаръци. Не купих нищо, за бебето или за съпругата ми. Вървях сигурно часове. С дни не осъзнавах какво се случва. Преди да се усетя, аз бях напуснал съпругата си и невръстния си син. Нямаше ме вече с дни, никой не знаеше къде съм. Бях напуснал нашето малко градче, не отидох на работа, не отидох да видя Мелъди след раждането. Просто изчезнах. Знаех, че не мога да се върна, какво обяснение имах за ненадейното си напускане… Започнах отначало.  Пътувах на стоп със седмици, месеци, загубих усета си за време… Накрая си намерих някаква работа, в едно друго малко градче и започнах да живея, под друга самоличност. Знаех, че няма да живея дълго там, и ако ми поискат документи ще трябва да се махна. Започнах да се скитам като номад. Носех се като плевел, безцелно, пропилявайки години от живота си. Постоянно мислех за Мелъди и бебето.  Онази нощ в болницата не ми излизаше от главата.

След много години в мен започна да назрява желанието да се върна и да видя как е Мелъди, дали бебето е живо. Бях пуснал брада и бях побелял, и отслабнал. Бях сигурен, че тя няма да ме познае.

След няколко дни се озовах в родния си град. Отидох до къщата, която с Мелъди бяхме наели след сватбата. За мое огромно учудване тя живееше още там. Почуках на вратата и попитах тривиалното – за посоките. Казах й, че съм нов, но искам да се заселя там. Тя ми се усмихна по онзи игрив и жизнен начин, макар и да се бе променила доста. Това наистина ме удиви.  Подробно ми даде напътствия към измислената ми дестинация. Аз я попитах дали може да ми даде чаша вода. Винаги съм знаел, че е изключително отзивчива и гостоприемна. Тя веднага се прибра и след малко с лека стъпка, напомняща на онази игрива походка, която имаше като млада, се върна с чаша вода. Каза ми, че дава стаятa над гаража под наем, ако желая да я наема и че ще ми излезе по-евтино от всеки хотел в града, тъй като я отстъпвала на съвсем символична цена.

Оказа се, че тя е успяла да купи тази къща на изплащане и вече не е под наем. Аз се съгласих и казах, че на драго сърце ще я взема. После тя ми каза:

–              Но само да ви кажа, че синът ми обича да слуша музика силно сутрин. Знаете как са тинейджърите. – Аз потреперих.

–              Имате син?  – отвърнах.

–              Да, Алекс.

Аз отново потреперих.

-Алекс? – повторих сякаш не бях сигурен, че съм я чул правилно.

– Да, скоро ще навърши 17 години. Ще се запознаете с него на вечеря, ако искате да вечеряте тук, разбира се. – отвърна ми тя и се усмихна.

Аз не можех да прикрия изумлението си. Тя беше кръстила нашият син на мен, въпреки, че си отидох от болницата онази нощ и я бях оставил. Сигурно го е кръстила Алекс като отмъщение на мен, затова че я изоставих.  Чудех се как ли изглежда той сега, какъв ли е станал? Как се справя… Кой ли е той всъщност? Как се е справила тя, сама? А и да купи къщата… Дали си няма някого – приятел или годеник? Кой сменя крушките, след като синът ни – Алекс е инвалид? Тя ли върши всичко? Всички тези въпроси нахлуха в главата ми изведнъж и нямах възможност да отвърна на нейната усмивка…

Мелъди ми показа стаята. Аз я огледах обстойно. Направих се на човек, който не е сигурен дали такъв вид квартира го устройва, въпреки, че не съм си и представял да е толкова уютно. Не беше така хубаво, когато аз живеех там някога. След няколко минути сложих сака си на леглото и казах:

-Да, не е лоша. Ще я взема.

– Чудесно! – отвърна тя.  – Ще се поопознаем на вечеря. Ще ви очакваме с Алекс долу, точно в шест.

Облякох се с най-хубавите си дрехи и седнах нервно на едно кресло в стаята. Чаках с нетърпение да стане 6. Да сляза долу и да се срещна със сина ми, за пръв път от седемнайсет години. Минутите минаваха като години. Вече си мислех, че няма да издържа и ще сляза по-рано, когато:

–              Вечерята е сервирана!  -Извика Мелъди силно, а след малко се чу леко скърцане и блъскане на нещо като врата.

Без да изглеждам много забързан, аз тръгнах надолу по стълбите. Не си спомням как точно слязох и как стигнах до трапезарията. Ръцете и краката ми трепереха. След малко влязох, а към мен се приближи, едно симпатично момче, в инвалидна количка, което ми се усмихна. Имаше шини на зъбите.

–              Виж, шините ми са в тон с количката. – каза той и се засмя.

Очите ми се насълзиха, но аз също се засмях.

–              Аз съм Алекс. Не обичам да се здрависвам, никога не знаеш какво е пипал отсрещният преди ръкостискането! – каза той и се засмя отново.

Аз също се усмихнах. Не можех да повярвам, че се шегува със собствения си недъг, той нямаше ръце и крака. Не можех да повярвам, че синът ми има такова чувство за хумор, такъв дух и такова красиво лице. Имаше жизнерадостното излъчване на Мелъди, нейните големи очи и непокорни къдрици.  Той е невероятен. Цялата вечер мина страхотно. Мелъди и Алекс се смееха постоянно. Бяха си създали перфектна симбиоза и навици, за да се справят със ситуацията и сякаш съществуваше някакъв съвършен синхрон между тях – като в симфония. След вечеря, Алекс каза, че ще излезе малко навън, тъй като времето било хубаво. Попитах го дали  би искал да го придружа, а той отново с усмивка пусна една от своите шеги…

–              Е, славата е тежко бреме. Ако те видят с мен, после няма да се отървеш от фенове.

И двамата се засмяхме, а той излезе.

–              Той обича да се разхожда сам вечер. Инвалидната му количка е специална и му дава възможност да се придвижва сам. Няма да го има около половин час, после ще се прибере.  – каза Мелъди и започна да раздига масата.  – Искате ли чай или кафе? – попита ме тя след малко.

–              Да, бих желал едно кафе, благодаря.

 

Докато пиехме кафе, тя ми разказваше за живота на Алекс. Колко много приятели имал в училище. Как се занимавал с различни извънкласни дейности, пишел интересни сценарии  които се играели от училищния театър. С помощта на специална клавиатура, работел непрестанно и бил пълен отличник. Очите ми се насълзяваха и едва се сдържах да не избухна в неудържим плач. Накрая тя ми каза:

–              Кръстих го Алекс, на баща му. Той ни напусна, когато Алекс се роди. – Мелъди помълча, след малко си пое тежко въздух и продължи. – Може би си казвате, защо го е кръстила, на човекът, който ги е напуснал. Как е гледала всеки ден това момче, в продължение на 17 години, носещо името на човекът, който ги е изоставил в най-тежките дни… А повярвайте ми, тези 17 години, никак не бяха песен. Имахме ужасно трудни моменти… Кръстих сина ни Алекс, защото връзката ни с моя съпруг беше съвършена за мен. Беше най-хубавото нещо. Времето ни прекарано заедно беше абсолютно щастие, а от тази връзка се роди Алекс. Той също е съвършен, точно като нашата любов с моя съпруг тогава.

От очите ми сълзите започнаха да шуртят. Не бях проронвал сълза от онази вечер в болницата преди 17 години.  Аз помолих, Мелъди да ме извини и й пожелах лека вечер. Не можах да понеса повече страдание. Не можах да понеса повече яд на себе си. Яд, че аз бях този човек, който изостави това прекрасно семейство, този прекрасен дом, Мелъди и своя съвършен син. Не бях част от живота им, не заслужавах дори тази вечер.

Рано сутринта събрах багажа си и си тръгнах. Оставих всичките си спестявания в стаята. Знаех, че изобщо не са достатъчни. Знаех, че моят живот, ще бъде едно вечно бягство. Знаех, че моят живот, от 17 години насам, а и занапред ще бъде ад. Знаех също, че Мелъди ме беше разпознала и затова ме покани в стаята за гости, а после и за вечеря… Тя ми даде зрението, което бях загубил преди седемнадесет години, за да видя безценното богатство, на което обърнах гръб.

Из \“Как да се справим с несъвършенството\“ ( How to deal with imperfection) от Ами Тола ( 15. 03. 2013)

Разказът е по действителен случай.