Беше тъмно. Кога точно – не е от голямо значение, пък и аз не помня. Може би беше неотдавна. Обаче толкова плътна тъмност не бях виждал скупчена на едно място в неограничено пространство. Тук, на Замаяната планета, често се мяркат такива дневности, които приличат на нощ, ама всъщност не са нощ. А имаме и такива нощи, които всеки замаян или не съвселенец би определил като светли дни.
Та в тази тъмност аз реших да играя на своята любима игра. Тъй като често съм сам и почти винаги със себе си, преди една дълга или относително къса периодност, неотдавна далеч в миналото ми, си измислих моя игра. Кръстих си я „ни тук, ни там”. Идейността на играта е да се скрия от себе си, да започна да се търся и накрая да се открия. Толкова съм задобрял в играта, че вече се изненадвам когато се открия, а ако не успея случайно да се открия, се прибирам вкъщи, без да съм се намерил, и се дивя на способността си да се скрия толкова добре от себе си.
В тази дневна тъмност, която ви споменах по-горе и съвсем леко по-надолу, си играех на тази игра. Бях успял да се скрия много умело този път и се търсих с часове. Нямах си и представа до абсолютност на представянето, къде се бях дянал. Прерових всеки изпъчил се зеленив гъстак, поникнал в залесената или не пустош. Разрових градинката пред съседната къща, защото вече се бях уплашил да не съм се закопал сам някъде си. При замаяници често се сре-ща това явно явление да се позакопаят – я себе си, я един друг и се попритесних да не съм прихванал този злонапастен навик от тях.
Дoкато ровех и търсех себе си, се натъкнах на патока Хисинг Степ Асайд, който е бездомен, защото съска срещу всеки. Ако се загледа някой повече в него, умее да става и агресивен, макар че от няколкостотин периодности насам, никой не се е оплакал от Хисингови атаки.
Попаднах и на космомигриращите таралежи – Прик ен’ Прикъл, които са нещо като улични музиканти. Като задуха вятър, свирят с бодлите си… Много са чувствителни на тема изкуство и изкуственост, затова препоръчвам на всеки новозамаян или не съвселенец, да не ги бодва на тези две теми. Те също така обичат да твърдят, че музика можеш да извлечеш от всичко, защото е ултимативният вселенски начин на комуникация, следователно можеш да я възпроизведеш с всичко, стига да искаш до съзнателност на искането.
Зарязах копаенето, след като до видима видимост не се открих заровен и тръгнах в тъмното нищо без посока. Изведнъж чух страшен шум. Една невероятно силна бяла светлина ме обля. Аз застинах на място. След кратък период на абсолютна тишина чух шумолене и веднага извиках:
– Кой е там ?
– Само аз? – отвърна някакъв глас.
– „Аз” кой?
– „Аз” някой?
– Вие сте „Аз”? Покажете се да ви огледам?
Някой се показа… Този някой изглеждаше удивително. Беше слаб, висок, с благородно и все пак тайнствено изражение. Имаше тривърха шапка, чиито краища светеха в тъмното и меко осветяваха лицето му. А то беше много бяло и около едното му око бе нарисувана звезда. Носеше тъмносин, прилепнал по тялото гащеризон на ярки жълти и бели звезди. На обувките си имаше крилца, които не спираха да пърхат и му помагаха да се рее свободно в пространството ни, сякаш беше в безтегловност.
– А, значи така изглеждам вече, намерих се, намерих
се! – извиках аз и подскочих от щастие, след което продължих да отбелязвам забележителностите на глас. – Изненадващо нямам нищо общо с това, което бях преди да изчезна.
– Я почакайте малко… Вие мислите, че аз съм вие и вие сте „Аз”?
– Ами вие току що го казахте…
– Мисля, че много грешите. Аз съм си просто aз, а вие сте си Вие и ние до този разговор никога не сме имали нищо общо.
– Добре, ако вие не сте аз… къде съм се дянал аз тогава…
– Ако позволите да отбележа… мисля, че сте точно там, където сте…
– Ох, най-сетне, намерих се, благодаря ви…
– За абсолютно нищо…
Бях много разочарован, че този „Аз” не бях аз и че всъщност аз пак си бях аз и се бях намерил… Но пък от друга страна, това друго „Аз” изглеждаше забележително в очите ми и нямаше как да не се приближа до него и да не го попитам с известна доза на любопитна любопитност, кой е всъщност и как се е озовал толкова далеч в никъдето…
– Откъде сте? Как се казвате? Кой сте? Космокрушенец ли сте? – попитах светкавично, като усетих, че съм започнал да задавам всички банални въпросности, които би задал един замаяник при запознанство с някого.
За мое изумление този „Аз” без никаква индикация на смущение или нежелание ми отговори съвсем задоволително.
– Аз съм от едно вселенско никъде. Във вселенските обятности, които съм посетил, ме наричат Заблудения Завоевател, въпреки че нито съм заблуден, нито някога съм воювал. По принцип съм никой за никого, защото не се задържам на едно място достатъчно дълго, за да стана някой за някого. Космокруширах тук преди няколко моментности и установих, че няма да мога да продължа пътя си, защото чадърът ми е влязъл в пререкание с обувките ми и скоро няма да се помирят. Не ви ли се е случвало чадърът ви да ви води по посока на течението, а обувките ви по посока на стремежа? Противоречията тогава стават неизгладими… Ще остана тук до някога си… А вие как се казвате и каква е вашата история до сегашната сегашност?
– Аз съм един странен безименен странник. От никъде не идвам и към никъде не отивам. Стоя си тук, защото ми е странно. Зашеметен съм от замаяностите и често обичам да ги анализирам. Когато някой е зашеметен от нещо си, най-лесно приема замаяната реалност. Някога и аз космокруширах тук, почти като вас и по съвсем различен начин. … – помълчах малко, а Заблудения завоевател помълча с мен.
Накрая реших да прогоня тишината и казах:
– Щом ще оставате, трябва да има къде да идете! Аз знам идеалното място за вас. Близо е до моя дом. Ще ви заведа, последвайте ме.
Заблудения завоевател изчезна….
– Ехо, ехо, завоевателю, къде сте? – развиках се аз и чух само съскането на Хисинг в отговор.
– Ехо, ехо …. – опитах отново…
– Аз съм тук. – отвърна Заблудения завоевател. – Невидим съм. Трябва ли винаги да ме виждате, за да знаете, че съм тук? Според мен, това би било крайно скучно и излишно. Всеки съвселенец знае, че е добре понякога да не бъде забелязван и гледан, но пък би искал винаги да присъства. Наблюдавам, усещам и съзнавам, а вие не успявате да проследите процеса, просто виждате крайния резултат и си мислите „О, колко е лесно всъщност да съзнаваш!”
Аз попивах всяка негова дума и размишлявах над казаното, докато вървях сам и все пак с някого.
– Пристигнахме… Тази къщичка не е обитавана от векове, но съм сигурен, че вие ще оцените нейният уют.
– Кой е живял тук ? – попита ме Заблудения завоевател.
– Едно младо и много самотно момче.
– Защо е било самотно?
– Защото живееше върху максимата „По-добре млад и недоверчив, отколкото стар и разочарован.”
– И какво стана с него ?
– Остаря…
– А после ?
– Разочарова се от себе си и си отиде…
Заблудения завоевател стана видим, погледна надолу към обувките си, които пърхаха. Погледна местенцето, в което му предложих да се настани, накрая погледна и към звездите и каза:
– Стремежите, течението и максимите са онова тъмно пространство, в което всички изгубваме себе си. Накрая, ако им отдадем живота си и собственото си значение, оставаме завинаги невидими и разочаровани… Вече е почти ден, безименен страннико. Добро утро, ще се радвам отново да си поговорим.
– Добро утро, за мен ще бъде чест … – отвърнах аз, усмихнах се и влезнах в отсрещната къща, която обичам да наричам свой дом.